Л. Дж. Шен

– Аз съм гадняр, бях гадняр и нямам абсолютно никакво намерение да преставам да бъда гадняр. Така е устроено моето ДНК. Но искам да съм твоят гадняр.

И да, адски съм сигурен, че ще се върнеш. Ще се върнеш право в прегръдката ми, ще долетиш в гнездото ни, чучулиго. Защо иначе би го направила, ако не си умираш от любов по мен?

Аз съм кутре, което никой не иска, притичвам от врата на врата в поройния дъжд и търся подслон

Естествено. Марио беше един от десетките яки мъжаги на баща ми. Притежаваше телосложението и интелигентността на тухла.

– Франческа Роси, по-красива си отколкото беше миналото лято.

– Винаги това казваш.

– И винаги го мисля. Нямам навик да пилея думите.

– Кажи ми тогава нещо важно.

– Ти, богиньо моя, един ден ще бъдеш моя жена.

– Не знаех, че Венера е имала крила.

Анджело ми целуна ръка на входа на Института по изкуствата в Чикаго.

Родителите ни си разменяха любезности, а ние стояхме един срещу друг и изпивахме с погледи всяка луничка и всеки сантиметър плът у другия.

– Видя ме преди седмица на сватбата на Джана – устоях на импулса да оближа устни, докато Анджело ме гледа право в очите.

– Сватбите са точно място като за теб, на теб обаче най ще ти подхожда да си само моя – каза той просто и накара сърцето ми да литне, после се обърна към баща ми. – Господин Роси, с ваше позволение ще съпроводя дъщеря ви до масата?

– Поне докато още не си моя официално.