Никос Казандзакис

В ума на Зорбас съвременността се беше превърнала в нещо прастаро: до такава степен я беше вече надживял в себе си. Вероятно на него и телеграфът, и параходът, и железницата, и сегашният морал, и родината, и религията му се струваха стари политиканствания. Душата му се движеше напред много по-бързо от света.

Как от тора и мръсотията израства и се храни цветето? Кажи си, Зорбас, че тор е и човекът, а цвете – свободата.
– Ами семето? – рече Зорбас и удари с юмрук по масата. – За да поникне едно цвете, трябва семе. Кой е поставил това семе в мръсната ни вътрешност? И защо от това семе да не пониква цвете с добро и честност, ами му трябва кръв и мръсотия?
Поклатих глава.
– Не знам – отвърнах.
– Кой знае?
– Никой.

Това ще рече свобода, мислех си аз. Да имаш някаква страст – да трупаш златни лири, – и изведнъж да победиш тази си страст и да разпилееш цялото си състояние във въздуха!
Да се освободиш от една страст, подчинявайки се на друга, по-възвишена. Но нима и

не ù кажеш, че я обичаш и я желаеш, започва да плаче. Може и хич да не те иска, да се гнуси дори от теб, може да ти откаже – това е друга работа! Може. Но тя иска всеки, който я види, да я пожелае. Това е то, което иска, горката, стори ù хатъра!

Много радости има на този свят – жени, плодове, идеи; но през мека есен да пориш това море, шепнейки името на всеки остров – струва ми се, че няма друга такава радост, която да потапя така дълбоко сърцето на човека в рая.

Сториш ли му зло – почита те и се бои от теб. Сториш ли му добро – издира ти очите. Дръж се на положение, началство! Не си позволявай много близост с хората, не им казвай, че всички сме равни, че всички имаме еднакви права, защото веднага ще потъпчат твоето право, ще ти грабнат хляба и ще те оставят да умреш от глад. Дръж се на положение, началство, само това искам от теб!

покой, топлина, селският въздух на къщата миришеше на градински чай и дюли, седях пред огнището и четях Омир, бях щастлив, бях щастлив, виках, какво ми липсва? Нищо не ми липсва. Кой тогава плаче вътре в мен? Какво иска? За какво съм му

В мен избухва някакъв луциферовски плам, змията се изкачва на Дървото на Познанието и съска; калугерът слуша ненаситно.
Така, като поставях в изкушение сърцето на спокойния отшелник, като превръщах спокойствието в тревога, се отплащах по най-добрия начин за гостоприемството

Слушайте вашия стар равин, чада мои, истина ви казвам; ако не стигне човекът до ръба на пропастта, не израстват на плещите му криле!

Предговор*

Никос Казандзакис късно стига до романа: едва в последните петнайсет години от живота си написва разтърсващите си прозаически епопеи, по-достъпно свидетелство за яростната битка, ко