Дяволският остров

Същото се наблюдава и при децата на жени, които са били бременни по време на атентатите от 11 септември. Накратко, науката е доказала същото, което психо-генеалогията вече предполагаше: в телата си ние носим историята на нашите предци, дори да не я познаваме.

Искам да ти кажа за „тимшел“. Тази дума от Библията се превежда като „ти можеш“. Дума, същевременно опияняваща и ужасяваща, защото казва нещо фундаментално за човека: за разлика от животните, които реагират по инстинкт, човекът е свободен да избира как да постъпи. Има свободата да прави добро или зло. Може да контролира инстинктите си, да влияе на своята природа. Обаче да вършиш добро, това изисква усилие. И едва когато човек положи това усилие, той става напълно човек. Усилие, което става още по-важно, защото животът непрестанно ни изкушава, за да изберем по-лесния път на злото.

Сара отвори очи и впери поглед в тавана на килията си. Откъде идваше шумът, който я беше събудил? Със замаяно от анксиолитиците съзнание, тя се изправи тромаво на кушетката и се огледа наоколо.
През пролуката под блиндираната врата се процеждаше слаба светлина от неоновото осветление в коридора, а будилникът ѝ сочеше със същите бледи отблясъци 5:35 часа сутринта. Приглушеното бръмчене на вентилаторите се носеше отдалеч, някой се прокашля, изхабената пружина на нечие легло изскърца. А отвън идваше глухият стон на вятъра, стържещ по бодливата тел на оградата. Нищо необичайно.
Настъпващият ден несъмнено щеше да е специален за нея. Но нямаше причина затворът или останалите триста лишени от свобода да променят своите привички.
Сара притаи дъх. Изостреният ѝ слух беше засякъл особени звуци, нарушаващи монотонния фон на затвора. Безразборни, едва доловими, те все пак бяха достатъчно показателни, защото тя разбра откъде идват: помещението на надзирателките. Жужащи, нервни гласове.
Сара отметна завивките и стъпи с пети върху ледения под. Заобиколи тоалетната чиния, откъдето се носеше остра миризма на урина, придвижи се, опипвайки мивката, и се спря пред тежката врата, с очи на нивото на прозорчето. Нервният шепот сега се долавяше по-ясно.
Сара долепи ухо до хладния метал на вратата – вече беше сигурна, че някой се

Все пак съществуват две книги: „Може ли да се освободим от своите гени? Епигенетиката“ („Peut-on se libérer de ses gènes? L’épigénétique“), от Ариан Джакобино, и „Симфония на живото. Как епигенетиката ще промени живота ни“ („La Symphonie du vivant. Comment l’épigénétique va changer votre vie“) от Жоел де Росней

Епигенетиката недвусмислено доказва, че ако едно лице е било жертва на насилие – причина за неизкоренима фобия у него, – децата му и всички наследници ще се появят на бял свят със същата фобия, даже да не знаят нищо за травмата, преживяна от техния предшественик! Защото те ще носят неговия епигенетичен белег. А този белег ще се предава от поколение на поколение! Такова предаване открихме у наследниците на оцелелите от холокоста: техните деца и внуци са носители на несъразмерни мутации на ген NR3C1, който е отговорен за състоянието на тревога.

– Но това откритие получи цивилизационно измерение благодарение на трудовете на Ема Уайтлоу
16

Да предположим, че двама души носят гена на предразположение към диабет. Дълго време са вярвали, че и за двамата е съществувал еднакъв риск да развият болестта, че и двамата са обречени заради своето ДНК. Но днес знаем, че всичко зависи от качеството на живот на всеки от тях. При един здравословен, щастлив живот, ако личността процъфтява, обградена от обич, генът на диабета ще бъде приспан. А при онзи, който няма да спортува, ще живее в непрекъснати лишения и конфликти, обемът на генната експресия на диабета ще нарасне.

Обаче наскоро учените откриха, че ако гените не се изменят, то тяхната експресия в тялото ни може да се промени. Нещо като копчето за силата на звука в радиоапарата. Генът – това е музикалната нота, която остава винаги същата; а епигенетиката е науката, която изучава силата на звучене на нотата – от пълната тишина до оглушителния звук.

Искам да ти кажа за „тимшел“. Тази дума от Библията се превежда като „ти можеш“. Дума, същевременно опияняваща и ужасяваща, защото казва нещо фундаментално за човека

– Успех! Сара е късметлийка, че ви има.

Разследването на Кристофър се връщаше в началната точка. Ако искаше да разреши случая, трябваше да разбере къде е била Сара от момента на снимката при магистралата край Ставангер до откриването на тялото на малкия Матс.

След като се качи в колата, журналистът прочете целия съдебномедицински протокол в търсене и на най-незначителната улика. Използваните формулировки понякога бяха неясни, затова не беше убеден, че разбира всичко.

Неочаквано една странна подробност привлече вниманието му.