Анна Орешкова

Всеизвестен факт е, че повечето майки са готови да убият някого най-късно до осем и половина коя да е сутрин. В конкретната сутрин на осми октомври, вторник, бях готова за убийство още към осем без петнайсет.

Докато двамата със Стивън живеехме заедно, по стените в дома ни висяха едва няколко наши общи рамкирани снимки – импровизираният кадър от бала ни в колежа, заснет от приятели, с които не бяхме говорили след развода, снимката от годежа ни заедно с родителите ми и фотосът, на който си мажехме торта по лицата на сватбата ни, бяха единствените примери, за които се сещах. Може би тъкмо тук бях допуснала грешка. Може би не бях увековечила спомените ни достатъчно. Може би не бях успяла да му напомня какво притежаваме и какво е напът да загуби. Или може би нито едно от тези неща нямаше да има никакво значение.

Със затворени очи притиснах уста към бързо изстиващите му устни и светкавично издишах три пъти в устата му, но опитът ми за изкуствено дишане излезе несполучлив. Нямах достатъчно пространство, не успявах да уцеля точния ъгъл и целият въздух излизаше отстрани. Имах чувството, че се натискам с мъртвец, а не че полагам усилия да го съживя; така се чувствах и последните няколко пъти, когато двамата със Стивън правихме секс преди развода. Очевидно и тогава не бях в състояние да спася каквото и да било.