Най-сладката забрава

Нико ми беше писал три пъти за вечерта и всеки път му отговарях. Заслужавах медал. „Забавлявате ли се?“ „Да.“ „Готова ли си да те взема?“ „Не.“ „Колко пияна си?“ „Много.“

Какво не е наред? – попита той и избърса сълзата от лицето ми.
Дъждът беше топъл и лек и аз премигнах, за да го сваля от миглите си.
– Обичам те – въздъхнах аз.
Погледът му изгаряше, а мантрата на пулса ми изпълваше пространството между нас.
Обичай ме и ти. Обичай ме завинаги.
Нико пристъпи напред и смокингът му докосна роклята ми. Той сложи ръката си на тила ми и прошепна на ухото ми:
– И аз те обичам, Елена Русо.

Само на това, което виждам. Защо уби братовчед си?
Устните ми се допряха до ухото ѝ.
– Беше опрял пистолет в главата ти.
Полазиха я тръпки. Още тогава съм знаел, че ще е моя

Ако я бях спрял, преди да реализира плана си, този пръстен все още щеше да е на ръката ѝ, аз щях да вярвам, че е влюбена в друг мъж, и тя щеше да крие от мен тайни, докато не почувства, че съвестта ѝ е чиста.

– Мамка му, подлудяваш ме.
– Не ме обвинявай за психозата си.
– Ти си психозата ми.

Тя трябваше да измине дълъг път, за да стане Русо, но по дяволите, щях да го извървя рамо до рамо с нея.

– Нико… Наистина съжалявам за парите...
– Недей. Всъщност съм впечатлен – каза той и се усмихна дяволито. – Кой знае, може в теб вече да има един малък Русо.

Тя ме беше нарекла луд.
Нямаше представа колко дяволски луд мога да бъда.
Щях да дам на Крисчън един час, преди да започна да разкъсвам този град парче по парче.

Прощавам ти – изръмжа той.
От раменете ми сякаш падна товар.
Тонът му беше груб.
– Няма да излизаш повече от тази къща, без първо да говориш с мен, разбираш ли?

Погледнах към запалката, осъзнала, че съм я взела със себе си.
– На пода, след като се сбихте с брат ми.
– Запазила си я?
– Да.
– Защо?
На езика ми се появи лъжа, но я преглътнах. Днес вече се чувствах достатъчно зле, не можех да понеса и да го лъжа.
– Беше твоя