Домът на Холоу

Бях на десет години, когато за първи път осъзнах, че съм странна.

Защото да бъдеш близо до човек, който не е жертва на твоята опияняваща сила, да целуваш някого, който никога няма да полудее от твоя аромат – някой, когото не можеш да накараш да те желае, когото не можеш да накараш да те обича, някой, който те желае със свободната си воля, – беше нещо, за което бях мечтала, но смятах, че е невъзможно да ми се случи.

Защото да бъдеш близо до човек, който не е жертва на твоята опияняваща сила, да целуваш някого, който никога няма да полудее от твоя аромат – някой, когото не можеш да накараш да те желае, когото не можеш да накараш да те обича, някой, който те желае със свободната си воля

Той беше мрачно доказателство за истина, която знаех, но отказвах да призная: че е възможно да претърпиш опустошителна, непонятна загуба и да продължиш да живееш, да дишаш, да изпомпваш кръв в тялото си и да доставяш кислород на мозъка си.

Разбира се, че си спомням.

Спомням си всичко.

Просто няма да ми повярвате, ако ви разкажа.

– Това е доста тежко бреме за носене – каза Виви. – Да бъдеш всичко за някого.

– Слушайте, мадам, нямате нужда от частен детектив, имате нужда от психиатрична интервенция.