Гераците

.

— Какво бях и какво станах

Павел не се обади. Никой вече не знаеше къде е и какво прави

Веднаж през един пролетен ден, хубав, топъл и светьл, Геракът бе се извлякъл пред вратата на кръчмата си и лежеше по очите си на припек. Дядо Маргалак мина край него и се спря да го пита нещо. Старецът лежеше неподвижно Около главата му бръмчеха рояк мухи

Една зима Петър взема Захаринчо, увърза му ушите с кърпа и му каза:

— Сега да вървим!

Захаринчо тръгна, без да знае къде. Той беше на осем години.

Край село ги срещнаха селяни, спряха се и запитаха:

— Къде така?

— Ще го водя в града да му търся работа — отговори Петър, като бързаше. — Няма кой да го гледа — притури той.

Подир някоя година от обширния двор на Гераците не остана нищо. Той бе разделен, преграден и по него безразборно се издигаха недооправени плевници,

Божан купуваше имоти. Неговото скъперничество нямаше край. Йовка се оправи и почна да момува, но все още беше слаба и хилава

лете той излизаше пред вратата, лягаше на нагорещените плочи и се печеше цял ден на слънце.

Ако някой го запитваше как е, той не отговаряше веднага, помислюваше, като че ли не схващаше добре въпроса, после казваше, но като човек съвсем чужд на себе си:

— Добре съм… Припичам се на слънцето!

Той дотегна на всички. Никой вече го не жалеше. Само Захаринчо, който бързо растеше, отиваше често при него, запитваше го едно-друго и му помагаше да стане.

Геракът остана в къщи само със Захаринчо и дядо Маргалак