A Rogues Proposal, Stephanie Laurens, Стефани Лоуренс
en
Stephanie Laurens,Стефани Лоуренс

A Rogues Proposal

471 štampana stranica
  • 👍2
  • 💩1
  • 🙈1
Demon Cynster has seen love bring his brethren to their knees, and he′s vowed that he will not share their fate … until he spies Felicity Parteger sneaking about his racing stable. Demon remembers Felicity as a mere chit of a girl, but now she stands before him, all lush curves and sparkling eyes…
Felicity knows Demon was one of the town′s most eligible bachelors and a rogue of the worst sort, but he was the only one capable of getting her friend out of trouble. She knows Demon will never yield her the love she desperately seeks, but could a marriage of passion alone be enough?
Da biste čitali ovu knjigu otpremite EPUB ili FB2 datoteku na Bookmate. Kako da otpremim knjigu?
Pretraži na Googleu
Utisak
Dodaj na policu
  • 👍Vredna čitanja2
  • 💩Smeće1
  • 🙈Ne drži pažnju1
Prijavite se ili se registrujte
👍Vredna čitanja

💩Smeće
🙈Ne drži pažnju
💤Smooor!

mems
memsje podelio/la utisakпре 4 године
👍Vredna čitanja

March 1, 1820

Newmarket, Suffolk

Unfettered freedom! He’d escaped.

With an arrogant smile, Harold Henry Cynster—Demon to everyone, even to his mother in her weaker moments—drew his curricle to a flourishing halt in the yard behind his Newmarket stable. Tossing the reins to his groom, Gillies, who leaped from the back of the elegant equipage to catch them, Demon stepped down to the cobbles. In a buoyant mood, he ran a loving hand over the glossy bay hide of his leader and scanned the yard with a proprietorial eye.

There was not a scheming mama or disapproving, gimlet-eyed dowager in sight.

Bestowing a last fond pat on his horse’s shoulder, Demon headed for the open rear door of the stable. He’d left London at midday, unexpectedly content to have the breeze blow the cloying perfume of a certain lascivious countess from his brain. More than content to leave behind the ballrooms, the parties, and the myriad traps the matchmaking mamas laid for gentlemen such as he. Not that he’d found any difficulty in evading such snares, but, these days, there was a certain scent on the breeze, a presentiment of danger he was too experienced to ignore.

First his cousin Devil, then his own brother Vane, and now his closest cousin, Richard—who next of their select band of six, the Bar Cynster as they were called, would fate cause to trip into the arms of a loving wife?

Whoever it was, it wouldn’t be him.

Pausing before the open doors of the stable, he swung around, eyes squinting in the slanting sunlight. Some of his horses were ambling in the paddocks with their lads in close attendance. On the Heath beyond, other stables’ strings were exercising under the eyes of owners and trainers.

The scene was an exclusively male one. The fact that he felt entirely at home—indeed, could feel himself relaxing—was ironic. He could hardly claim he didn’t like women, didn’t enjoy their company. Hadn’t—didn’t—devote considerable time to their conquest.

He couldn’t deny he took pleasure in, and derived considerable satisfaction from, those conquests. He was, after all, a Cynster.

He smiled. All that was true. However . . .

Whereas the other members of the Bar Cynster, as wealthy, well-born gentlemen, had accepted the fact that they would marry and establish families in the time-honored tradition, he had vowed to be different. He’d vowed never to marry, never to tempt the fate with which his brother and cousins had fenced and lost. Marriage to fulfill society’s obligations was all very well, but to marry a lady one loved had been the baneful fate of all male Cynsters to date.

A baneful fate indeed for a warrior breed—to be forever at the mercy of a woman. A woman who held one’s heart, soul and future in her small, delicate hands.

It was enough to make the strongest warrior blanch. He was having none of it.

Casting a last glance around the neat yard, approving the swept cobbles, the fences in good repair, Demon turned and entered the main stable housing his racing string. Afternoon stables had already commenced—he would view his exercising horses alongside his very capable trainer, Carruthers.

Demon was on his way to his stud farm, located three miles farther south of the racecourse in the gently undulating countryside bordering the Heath. As he had every intention of avoiding marriage for the term of his natural life, and the current atmosphere in London had turned fraught with the Season about to start, and his aunts, as well as his mother, fired with the excitement of weddings, wives and the consequent babies, so he’d elected to lie low and see out the Season from the safe distance of his stud farm and the unthreatening society of Newmarket.

Fate would have no chance to sneak up on him here.

Looking down to avoid the inevitable detritus left by his favored darlings, he strolled unhurriedly up the long central alley. Boxes loomed to his left and right, all presently empty. At the other end of the building, another pair of doors stood open to the Heath. The day was fine, with a light breeze lifting manes and flicking long tails—his horses were out, doing what they did best. Running.

After spending the last hours with the sun warming his shoulders, the stable’s shadows felt cool. A chill unexpectedly washed over the back of his shoulders, then coalesced into an icy tingle and slithered all the way down his spine.

Demon frowned and wriggled his shoulders. Reaching the point where the alley widened into the mounting area, he stopped and looked up.

A familiar sight met his eyes—a lad or work rider swinging a leg over the sleek back of one of his champions. The horse was facing away, wide bay rump to him; Demon recognized one of his current favorites, an Irish gelding sure to run well in the coming season. That, however, was not what transfixed him, rooting his boots to the floor.

He could see nothing of the rider bar his back and one leg. The lad wore a cloth cap pulled low on his head, a shabby hacking jacket and baggy corduroy breeches. Baggy except in one area—where they pulled tight over the rider’s rear as he swung his leg over the saddle.

Carruthers stood beside the horse, issuing instructions. The lad dropped into the saddle, then stood in the stirrups to adjust his position. Again, corduroy strained and shifted.

Demon sucked in a breath. Eyes narrowing, jaw firming, he strode forward.

Carruthers slapped the horse’s rump. Nodding, the rider trotted the horse, The Mighty Flynn, out into the sunshine.

Carruthers swung around, squinting as Demon came up. “Oh, it’s you.” Despite the abrupt greeting and the dour tone, there was a wealth of affection in Carruthers’s old eyes. “Come to see how they’re shaping, have ye?”

Demon nodded, his gaze locked on the rider atop The Mighty Flynn. “Indeed.”

With Carruthers, he strolled in the wake of The Flynn, the last of his horses to go out on the Heath.

In silence, Demon watched his horses go through their paces. The Mighty Flynn was given a light workout, walking, trotting, then walking again. Although he noted how his other horses performed, Demon’s attention never strayed far from The Flynn.

Beside him, Carruthers was watching his charges avidly. Demon glanced his way, noting his old face, much lined, weathered like well-worn leather, faded brown eyes wide as he weighed every stride, considered every turn. Carruthers never took notes, never needed any reminder of which horse had done what. When his charges came in, he would know precisely how each was faring, and what more was needed to bring them to their best. The most experienced trainer in Newmarket, Carruthers knew his horses better than his children, which was why Demon had pestered and persevered until he’d agreed to train for him, to devote his time exclusively to training Demon’s string.

His gaze fastening once more on the big bay, Demon murmured, “The lad on The Flynn—he’s new, isn’t he?”

“Aye,” Carruthers replied, his gaze never leaving the horses. “Lad from down Lidgate way. Ickley did a runner—leastways, I assume he did. He didn’t turn up one morning and we haven’t seen him since. ’Bout a week later, young Flick turned up, looking for a ride, so I had him up on one of the tetchy ones.” Carruthers nodded to where The Flynn was trotting along, pacing neatly with the rest of the string, the small figure on his back managing him with startling ease. “Rode the brute easily. So I put him up on The Flynn. Never seen the horse give his heart so willingly. The lad’s got the touch, no doubt about that. Excellent hands, and good bottom.”

Demon inwardly admitted he couldn’t argue. “Good,” however, was not the adjective he’d have used. But he must have been mistaken. Carruthers was a staunch member of the fraternity, quite the last man to let a female on one of his charges, let alone trust her with The Flynn.

And yet . . .

There was a niggle, a persistent whisper in his mind, something stronger than suspicion flitting through his brain. And at one level—the one where his senses ruled—he knew he wasn’t wrong.

No lad had ever had a bottom like that.

The thought reconjured the vision; Demon shifted and inwardly cursed. He’d left the countess only a few hours ago; his lustful demons had no business being awake, much less raising their collective head. “This Flick . . .” Saying the name triggered something—a memory? If the lad was local, he might have stumbled across him before. “How long’s he been with us?”

Carruthers was still absorbed with the horses, now cooling before walking in. “Be two weeks, now.”

“And he pulls his full load?”

“I’ve only got him on half-pay—didn’t really need another hand with the stablework. Only needed him for riding—exercising and the gallops. Turned out that suited him well enough. His mum’s not well, so he rides up here, does morning stables, then rides back to Lidgate to keep her company, then comes up again for afternoon stables.”

“Hmm.” The first horses were returning; Demon drew back into the stable, standing with Carruthers to the side of the mounting area as the stable lads walked their charges in. Most of the lads were known to him. While exchanging greetings and the occasional piece of news, and running knowledgeable eyes over his string, Demon never lost sight of The Flynn.

Flick ambled at the rear of the string. He’d exchanged no more than brief nods and occasional words with the other lads; amid the general camaraderie, Flick appeared a loner. But the other lads seemed to see nothing odd in Flick; they passed him as he walked the huge bay, patting the silky neck and, judging from the horse’s twitching ears, murmuring sweet nothings with absolute acceptance. Demon inwardly cursed and wondered, yet again, if he could possibly be wrong.

The Flynn was the last in; Demon stood, hands on hips, to one side of Carruthers in the shadows, shadows rendered even deeper by the sudden brilliance of the westering sun. Flick let the bay have a last prance before settling him and guiding him into the stable. As the first heavy hoof clopped hollowly on the flags, Flick looked up.

Eyes used to the sunshine blinked wide, finding Carruthers, then quickly passing on to fix on Demon. On his face.

Flick reined in, eyes widening even more.

For one, tense instant, rider and owner simply stared.

Jerking the reins, Flick wheeled The Flynn, sending Carruthers a horrified glance. “He’s still restless—I’ll take him for a quick run.” With that, she and The Flynn were gone, leaving only a rush of wind behind them.

“What the—!” Carruthers started forward, then stopped as the futility of any chase registered. Bemused, he turned to Demon. “He’s never done anything like that before.”

A curse was Demon’s only answer; he was already striding along the alley. He stopped at the first open box, where a lad was easing the girth strap on one of his heavier horses.

“Leave that.” Demon shouldered the startled lad aside. With one tug and a well-placed knee, he recinched the girth. He vaulted into the saddle and backed the horse, fumbling with the stirrup straps.

“Here—I can send one of the lads after him.” Carruthers stepped back as Demon trotted the horse past.

“No—leave it to me. I’ll straighten the lad out.”

Demon doubted Carruthers caught the emphasis; he wasn’t about to stop and explain. Muttering, he set out in hot pursuit.

The instant his mount cleared the stable door, he dug in his heels; the horse lengthened his stride from trot to canter to gallop. By then, Demon had located his prey. In the far distance, disappearing into the shadows thrown by a stand of trees. Another minute and he’d have lost her.

Jaw setting, he struggled with the stirrups as he pounded along. Curses and oaths colored the wind of his passage. Finally, the stirrups were lengthened enough; he settled properly into the saddle, and the chase began in earnest.

The bobbing figure on the back of The Flynn shot a glance behind, then looked forward. A second later, The Flynn swerved and lengthened his stride.

Demon tacked, trying to close the gap by cutting diagonally across—only to find himself careening toward a stretch of rough. Forced to slow and turn aside, he glanced up—and discovered that Flick had abruptly swung the other way and was making off in a different direction. Instead of shortening, the distance between them had grown.

Jaw clenched, eyes narrowed, Demon forgot about swearing and concentrated on riding. Within two minutes, he’d altered his initial plan—to ride Flick down and demand an explanation—to simply keeping the damned female in sight.

She rode like a demon—even better than he. It didn’t seem possible, but . . .

He was a superlative rider, quite possibly the most accomplished of his day. He could ride anything with four legs, mane and tail anywhere, over any terrain. But Flick was leading him a merry dance. And it wasn’t simply the fact that his horse was already tired or that he rode much heavier than she. The Flynn was tired, too, and was being ridden harder; Flick was fleeing; he was only following. But she seemed to merge with her mount in that way only other expert riders could understand.

He understood it and couldn’t help admiring it grudgingly, even while acknowledging he had not a hope in hell of catching her.

Her. There was no doubt of that now. Lads did not have delicate shoulders and collarbones, swanlike necks, and hands that, even encased in leather gloves, looked small and fine-boned. As for her face, the little he’d glimpsed above the woollen muffler wound about her nose and chin had been more Madonnalike than manlike.

A female called Flick. In the distant recesses of his brain, a memory stirred, too insubstantial to catch and hold. He tried to coax it further into the light, and failed. He was sure he’d never called any female Flick.

She was still a good two furlongs ahead of him, maintaining the distance with ease. They were riding directly west, out onto the less frequented stretches of the Heath. They’d sped past a number of strings out exercising; heads had come up to watch them in surprise. He saw her glance around again; an instant later, she swerved. Grimly determined, Demon squinted into the setting sun and followed in her tracks.

He might not be able to ride her down, but he’d be damned if he’d lose her.

His resolution had, by now, communicated itself quite effectively to Flick. Making a few choice observations about London-bound rakes who came up to their stud farms with not a moment’s notice and then proceeded to get in the way, to throw her off her stride, to plunge her into a ridiculous fluster, she irritatedly, and not a little frantically, reviewed her options.

There weren’t many. While she could easily ride for another hour, The Flynn couldn’t. And the horse Demon was on would fare even worse. And, despite the knot of sheer panic in her stomach, there wasn’t any point fleeing, anyway.

She would, one way or another, either now or only marginally later, have to face Demon. She didn’t know if he’d recognized her, but in that frozen instant in the stable when his blue gaze had raked her, she’d got the impression he’d seen through her disguise.

In fact, the impression she’d got was that he’d seen right through her clothes—a distinctly unnerving sensation.

Yet even if he hadn’t realized she was female, her impulsive reaction had made a confrontation unavoidable. She’d run—and she couldn’t possibly explain that, not without giving him, and his memories, far too many hints as to her identity.

Catching her breath on a hiccup, Flick glanced back; he was still there, doggedly following. Turning forward, she noted their location. She’d led him west, then south, skirting the stables and paddocks edging the racecourse, then heading farther onto the open Heath. She glanced at the sun. They had at least an hour before twilight. With all the others back at the stables settling horses for the night, this part of the Heath was now deserted. If she found a spot where they were reasonably screened, it would be as good a place as any for the meeting that, it now seemed, had to be.

Honesty was her only option. In truth, she would prefer it—lies and evasion had never been her style.

A hundred yards ahead, a hedge beckoned. Her memory provided a picture of what lay beyond. The Flynn was tiring; she leaned forward and stroked the glossy neck, whispering words of praise, encouragement and outright flattery into his ear. Then she set him for the hedge.

The Flynn soared over it, landing easily. Flick absorbed the jolt and wheeled left, into the long shadows thrown by a copse. In the space between the hedge and the copse, screened on three sides, she reined in and waited.

And waited.

After five minutes, she started to wonder if Demon had looked away at the crucial moment and not seen where she’d gone. When another minute passed and she sensed no ground-shaking thuds, she frowned and straightened in her saddle. She was about to gather her reins and move out to search for her pursuer when she saw him.

He hadn’t jumped the hedge. Despite his wish to catch her, wisdom—care for his horse—had prevailed; he’d gone along the hedge until he’d found a gap. Now he cantered up through the late afternoon, broad shoulders square, long limbs relaxed, head up, the sun striking gold from his burnished curls, his face a grim mask as he scanned the fields ahead, trying to catch sight of her.

Flick froze. It was tempting—so tempting—to sit still. To look her fill, and let him pass by, to worship from afar as she had for

1 март 1820 година

Нюмаркет, Съфолк

Свободна свобода! Той бе избягал.

С арогантна усмивка, Харолд Хенри Кинстър - Демон на всички, дори и на майка си в по-слабите си моменти - привлече своя учебен план до процъфтяващо спиране в двора зад неговата конюшня на Нюмаркет. Подхвърляйки юздите на младоженеца, Джилис, който скочи от задната част на елегантното оборудване, за да ги хване, Демон се приближи до калдъръма. Той се изпълни с плавно настроение, прекарал влюбена ръка в лъскавата заливка на своя водач и огледа двора с прилично око.

На лицето му нямаше някаква интригуваща мама или неодобрителна, вдъхновена вълна.

Демон се запъти към рамото на коня и се отправи към отворената задна врата на конюшнята. Беше напуснал Лондон по обед, неочаквано доволен, че бризът духаше от ума на парфюма на някаква сладострастна графиня от мозъка му. Повече от задоволително да оставят зад балните зали, партита и безбройните капани, които мамените за сватовство поставиха за господа като него. Не че беше открил някаква трудност да избяга от подобни примки, но тези дни имаше някакъв аромат на ветреца, предчувствие на опасност, която беше прекалено опитен, за да го игнорира.

Първо братовчед му Дявол, а след това и неговият брат Ване, а сега и най-близкият му братовчед, Ричард - който следващата от тяхната група от шест души, Бар Синстър, както се наричаха, щеше да попадне в ръцете на любяща жена?

Който и да беше, той нямаше да бъде той.

Спря пред отворените врати на конюшнята, той се обърна и очите му примижаха в наклонената слънчева светлина. Някои от конете му се разхождаха из падоките с момчетата си в близко присъствие. На хълма отвъд, други конюшни се движеха под очите на собствениците и треньорите.

Сцената беше изключително мъжка. Фактът, че той се чувстваше изцяло у дома - всъщност можеше да се почувства релаксиращ - беше ироничен. Едва ли можеше да твърди, че не харесва жените, не им харесва компанията. Не е - не - отделят значително време за тяхното завладяване.

Не можеше да отрече, че се наслаждаваше и извлече значително удовлетворение от тези завоевания. В края на краищата той беше Cynster.

Той се усмихна. Всичко това беше вярно. Въпреки това . , ,

Докато другите членове на адвокатската колегия, като богати, добре родени господа, приеха факта, че щяха да се оженят и да създадат семейства в уважаваната от времето традиция, той се закле да бъде различен. Той се беше заклел никога да не се омъжва, никога да не изкушава съдбата, с която брат му и братовчедите му бяха оградени и изгубени. Бракът за изпълнение на задълженията на обществото беше много добър, но за да се ожени за дама, която обичаше, досега бе допуснато да окаян съдбата на всички мъжки цинстери.

Наистина съдбата на една войнска порода - да бъде вечно на милост на жена. Жена, която държеше сърцето, душата и бъдещето си в малките, деликатни ръце.

Това беше достатъчно, за да направи най-силния воин. Той нямаше нищо от това.

За последен поглед около спретния двор, одобрявайки начертаните калдъръми, оградите в добро състояние, Демон се обърна и влезе в главната конюшня, където се намираше състезателният шнур. Вече започна следобедната конюшня - той щеше да гледа как упражняващите го коне заедно с много способния си треньор, Каррутърс.

Демон тръгваше към фермата си, намираща се на три мили по-далеч на юг от пистата в леко вълнообразния селски район, граничещ с Хийт. Тъй като той имаше намерение да избегне брака за срока на своя естествен живот, и сегашната атмосфера в Лондон се превърна в изпълнен със Сезон да започне, а лелите му, както и майка му, стреляха с вълнение от сватби, съпруги. и последващите бебета, така че той бе избрал да лежи ниско и да види Сезонът от безопасното разстояние от неговата ферма за коне и от нездравословното общество на Нюмаркет.

Съдбата нямаше шанс да се промъкне тук.

Гледайки надолу, за да избегне неизбежния детрит, оставен от любимите му любими, той се разхождаше без да бърза нагоре по дългата централна алея. Кутиите се издигаха вляво и вдясно, всички в момента бяха празни. На другия край на сградата се отвориха още две врати към Хийт. Денят беше хубав, с лек бриз, който повдигаше грива и размахваше дълги опашки - конете му бяха навън, правеха това, което вършеха най-добре. Работещи.

След като прекара последните часове със слънцето, затоплящо раменете му, сенките на конюшнята бяха хладни. Върху раменете му неочаквано се разля хлад, после се превърна в леден изтръпване и се плъзна по гръбнака му.

Демон се намръщи и изви рамене. Стигна до мястото, където алеята се разшири в зоната за монтиране, той спря и погледна нагоре.

Очите му се срещнаха с позната гледка - момче или работен ездач, размахвайки крак над лъскавия гръб на един от неговите шампиони. Конят беше обърнат с лице към него, с широк залив. Demon познаваше един от настоящите си фаворити - ирландски конен певец, който сигурно ще се представи добре през следващия сезон. Това обаче не беше това, което го зашеметяваше, вкопавайки ботушите си на пода.

Той не виждаше нищо от бараката на ездача по гърба и единия си крак. Момчето беше облечено с кърпа, нахлупена ниско на главата му, изтъркано яке и сух панталон. Сгушено в един участък, където те се притиснаха над задната част на ездача, докато спукваше крака си над седлото.

Карратър застана до коня и издаде инструкции. Момчето падна в седлото, после застана в стремената, за да промени положението си. Отново, рипсено кадифе се опъна и премести.

Демон затаи дъх. Очите му се свиха, челюстите се стегнаха, той тръгна напред.

Каратърс плесна задника на коня. Кимвайки, ездачът тръгна към коня, Могъщия Флин, на слънцето.

Каррутър се обърна и присви очи. - О, това сте вие. Въпреки рязкото поздравление и суровия тон, в старите очи на Каратърс имаше много привързаности. - Ела да видиш как се оформят, нали?

Демон кимна, вперил поглед в ездача на „Могъщия Флин“. "Наистина."

С Карутърс той се разхождаше след „Флин“, последния от конете му, който излезе на Хийт.

В мълчание Демон наблюдаваше как конете му минават през краката им. Могъщият Флин беше получил лека тренировка, ходене, тръсване, след това отново ходене. Макар да отбелязва как се изпълняват другите му коне, вниманието на Демон никога не се отклоняваше далеч от „Флин“.

До него Каратърс жадно наблюдаваше обвиненията му. Демон погледна по пътя си, забелязал старото си лице, много облицовано, изпъстрено като износена кожа, избледнели кафяви очи с широки крака, докато претегляше всяка крачка, разглеждаше всеки ход. Каратърс никога не си правеше бележки, никога не се нуждаеше от напомняне кой кон е направил това. Когато влезе обвинението му, той щеше да знае точно как се справя всеки от тях и какво още е необходимо, за да ги доведе до най-доброто. Най-опитният треньор в Нюмаркет, Каррутърс познаваше конете си по-добре от децата си, затова Демон беше дошъл и упорито, докато не се съгласи да тренира за него, да посвети времето си изключително на обучението на Демон.

Погледът му отново се закова в големия залив и промърмори Демон: - Момчето в „Флин“ - той е нов, нали?

- Да - отвърна Карутърс, чийто поглед никога не оставяше конете. - Лад от пътя на Лидгейт. Ickley направи един бегач - най-малкото, предполагам, че го е направил. Не се появи една сутрин и оттогава не сме го виждали. - Една седмица по-късно се появи младият Флик, търсейки яздене, така че аз се качих на един от тях. \ TКаррутър кимна към мястото, където Флайн тръгна напред, прилежно вървяйки с останалата част от веригата, малкия фигурата на гърба си го управлява с изумителна лекота. - Леко се понесла на грубиян. Затова го поставих на „Флин“. Никога не съм виждал коня да даде сърцето си толкова доброволно. Момчето има докосване, без съмнение. Отлични ръце и добро дъно. "

Демон призна вътрешно, че не може да спори. „Добре“, обаче, не беше прилагателното, което бе използвал. Но сигурно е сбъркал. Карутърс беше непоколебим член на братството, последен човек, който остави една жена на едно от обвиненията си, да не говорим за доверието й с „Флин“.

И все пак . , ,

В съзнанието му имаше неприятен шепот, нещо по-силно от подозрението, което прелетя през мозъка му. И на едно ниво - на онова, където управляваха сетивата му - той знаеше, че не греши.

Никой момък никога не е имал такова дъно.

Мисълта събуди видението; Демон се премести и вътрешно изруга. Беше напуснал графинята само преди няколко часа; неговите похотливи демони нямаха никаква работа да са будни, още по-малко да издигат колективна глава. - Този филм. , Казвайки името, задейства нещо - памет? Ако момчето беше местно, можеше да е попаднал на него преди. - Колко дълго е с нас?

Каррутърс все още беше погълнат от конете, а сега се разхлажда, преди да влезе. - Вече е две седмици.

- И дръпна ли си пълния товар?

"Получих само половин заплата - не се нуждаех от друга ръка със стабилната работа. Нужно му беше само за езда - упражнения и галопи. Оказа се, че го подхожда достатъчно добре. Мама му не е добре, така че се качва тук, прави сутрешни конюшни, след това се връща обратно в Лидгейт, за да запази компанията си, след това се връща за следобедни конюшни.

Първите коне се връщаха; Демон се дръпна назад в конюшнята, застанал с Каррутърс настрани от зоната за монтиране. Разменяйки поздрави и случайни новини и изпълнявайки добре осведомени очи, той никога не изгубваше зрението на „Флин“.

Флик летя в задната част на струната. Обмени не повече от кратки кимания и случайни думи с другите момчета; сред общото приятелство, Флик изглеждаше самотник. Но другите момчета сякаш не виждаха нищо странно в Флик; минаха покрай него, докато вървеше по огромния залив, потупвайки копринената шия и съдейки по потрепващите уши на коня, мърморейки сладки неща с абсолютно приемане. Демон вътрешно изруга и се зачуди още веднъж, ако е възможно да греши.

Флин беше последният; Демон стоеше с ръце на хълбоците, от едната страна на Каратърс в сенките, а сенките се издигаха още по-дълбоко от внезапния блясък на западното слънце. Флик позволи на залива да се понесе последно, преди да го уреди и да го насочи към конюшнята. Тъй като първото тежко копита покри с празни кости на флаговете, Флик погледна нагоре.

Очите, използвани за слънчевата светлина, примигнаха широко, намирайки Каррутърс, после бързо минаха, за да оправят Демон. На лицето му.

Флик се вдигна, очите му се разшириха още повече.

За един, напрегнат миг ездачът и собственикът просто се втренчиха.

Щраквайки с юздите, Флик заобиколи „Флин“, изпращайки Карратър ужасен поглед. - Той все още е неспокоен - ще го заведа на бърз ход. С това тя и Флин бяха изчезнали, оставяйки само зад тях вятър.

- Какво… - Карратър тръгна напред, после спря, когато се регистрираше безсмислието на всяка гонитба. Засмян, той се обърна към Демон. - Никога преди не е правил подобно нещо.

Единственият отговор на Демон беше проклятието; вече крачеше по алеята. Спря се при първата отворена кутия, където един момък разхлаби ремъка на един от по-тежките си коне.

- Остави това. С едно вдигане и добре поставено коляно, той възвърна обиколката. Той скочи в седлото и подпря коня, като се мъчеше с лентите за стремето.

- Ето, мога да изпратя един от момчетата след него. \ TКарутрас отстъпи назад, когато Демон излетя от коня.

- Не - остави го на мен. Ще оправя момчето.

Демон се усъмни в това, че Каррутер е хванал ударението; нямаше намерение да спира и да обясни. Той мърмореше и тръгна с преследване.

В мига, в който мостът му излезе от вратата на стаята, той вкопа по петите си; конят удължи крачката си от тръс към галоп. Дотогава Демон бе намерил плячката си. На далечно разстояние, изчезвайки в сенките, хвърлени от дървета. Още една минута и той щеше да я загуби.

Той се бореше със стремената, докато се удряше. Проклятия и клетви оцветяваха вятъра на неговия пасаж. Накрая стремената бяха достатъчно удължени; той се настани правилно в седлото и преследването започна сериозно.

Потръпващата фигура на гърба на „Флин“ хвърли поглед назад, после погледна напред. Секунда по-късно Флин размърда и удължи крачката си.

Демон се вкопчи, опитвайки се да затвори пропастта, като сряза диагонално през нея - само за да се оправя към неравна част. Принуден да се забави и да се обърне встрани, той погледна нагоре - и откри, че Флик внезапно се завъртя в другата посока и се отдалечава в друга посока. Вместо да скъсява, разстоянието между тях се е увеличило.

Скърбена челюст, присвити очи, Демон забрави за клетва и се съсредоточи върху ездата. В рамките на две минути той промени първоначалния си план - да я отблъсне и да поиска обяснение - просто да държи проклетата жена в очите.

Яздеше като демон - дори по-добре от него. Изглеждаше невъзможно, но. , ,

Той беше превъзходен ездач, може би най-успешният ден. Можеше да кара всичко с четири крака, грива и опашка навсякъде, над всякакъв терен. Но Флик го водеше с весел танц. И не просто фактът, че конят му вече е бил уморен, или че е карал много по-тежко от нея. Флин също беше уморен и се караше по-силно; Флик бягаше; той само следваше. Но тя сякаш се сливаше с нейния хълм по този начин, който само други експертни ездачи можеха да разберат.

Той го разбираше и не можеше да му се възхищава неохотно, макар да признаваше, че не е имал надежда в ада да я хване.

Нейният. Сега вече нямаше никакво съмнение. Момчетата нямаха деликатни рамене и ключици, лебести шии и ръце, които дори бяха облечени в кожени ръкавици, изглеждаха малки и фини. Колкото до лицето й, малкото, което бе забелязал над вълнената рана на носа и брадичката, беше повече Мадонналик, отколкото мъжко.

Женска на име Флик. В далечните краища на мозъка му се помнеше спомен, твърде незначителен за хващане и удържане. Опита се да я принуди още повече към светлината и се провали. Беше сигурен, че никога не е наричал жени Флик.

Тя все още беше на два престоя пред себе си, поддържайки дистанцията с лекота. Тръгнаха направо на запад, към по-малко посещаваните участъци на Хийт. Бяха минали покрай няколко упражнения; дойдоха глави да ги гледат изненадано. Той отново видя погледа й; миг по-късно тя се обърна. Демонично се замисли, Демон присви очи към залязващото слънце и я последва.

Може да не успее да я язди, но ще бъде проклет, ако я загуби.

Резолюцията му досега се бе съобщила доста ефективно на Флик. Извършвайки няколко избора на наблюдатели, свързани с лондонските гребци, които дойдоха до фермите си, без да се натъкнат на миг, след което продължиха да се намесват, да я хвърлят от краката й, да я хвърлят в нелепа треска, раздразнено и не малко трескаво, прегледа възможностите си.

Нямаше много. Макар че лесно можеше да язди още един час, Флин не можеше. И конят, на който бе демонът, щеше да е още по-лош. И въпреки възела на чиста паника в стомаха й така или иначе нямаше никакъв смисъл.

Така или иначе, сега или само по-късно, трябва да се изправи срещу Демон. Не знаеше дали я е разпознал, но в този замразен миг в конюшнята, когато синият й поглед я бе прегърнал, тя имаше впечатлението, което бе видял през маскировката.

Всъщност впечатлението, което имаше, беше, че е виждал точно през дрехите си - явно неприятно усещане.

Но дори и да не е осъзнал, че е женска, нейната импулсивна реакция е направила конфронтация неизбежна. Тя щеше да избяга - и не можеше да обясни това, без да му даде, и спомените му, твърде много намеци за нейната идентичност.

Хвърляйки дъх на хълцане, Флик погледна назад; той все още беше там, упорито го следваше. Обърна се напред и отбеляза местоположението им. Тя го заведе на запад, после на юг, заобиколи конюшнята и падока, заобиколила състезателния контур, след което се насочи по-нататък към отворената Хийт. Тя погледна към слънцето. Те имаха поне един час преди здрача. С всички останали в конюшните, заселили коне за през нощта, тази част на Хийт вече беше изоставена. Ако откриеше място, където те бяха разумно проверени, щеше да е толкова добро място за срещата, колкото изглеждаше, че сега трябваше да бъде.

Честността беше единствената й възможност. Всъщност тя би предпочела - лъжата и укриването никога не са били нейният стил.

На стотина метра напред се подаваше жив плет. Споменът й даваше картина на онова, което беше отвъд. Флинът беше уморителен; Тя се наведе напред и погали гланцираната шия, шепнеше думи на похвала, насърчение и откровено ласкателство в ухото му. После го постави за жив плет.

Флинът се издигна над него и се приземи лесно. Флик погълна сътресението и се завъртя наляво, в дългите сенки, хвърлени от копър. В пространството между живия плет и морската пещера, пресята от три страни, тя се втурна и изчака.

И чакаше.

След пет минути започна да се чуди дали Демон не отклони вниманието в решаващия момент и не е видял къде е отишла. Когато мина още една минута и тя не усети никакво разтърсване, тя се намръщи и се изправи в седлото си. Тя се канеше да събере юздите си и да тръгне да търси своя преследвач, когато го видя.

Не беше скочил от хеджирането. Въпреки желанието си да я хване, мъдростта - грижата за коня - надделя; беше тръгнал по хеджията, докато не намери пролука. Сега той се изкачваше през късния следобед, широки рамене на квадрат, дълги крайници отпуснати, с глава нагоре, слънцето удари злато от излъсканите му къдрици, лицето му беше мрачна маска, докато оглеждаше полетата напред, опитвайки се да я види.

Флик замръзна. Беше изкушаващо - толкова изкушаващо - да стои неподвижно. За да я погледне да се изпълни, и да го пропусне, да се покланя отдалеч, както трябваше

March 1, 1820

Newmarket, Suffolk

Unfettered freedom! He’d escaped.

With an arrogant smile, Harold Henry Cynster—Demon to everyone, even to his mother in her weaker moments—drew his curricle to a flourishing halt in the yard behind his Newmarket stable. Tossing the reins to his groom, Gillies, who leaped from the back of the elegant equipage to catch them, Demon stepped down to the cobbles. In a buoyant mood, he ran a loving hand over the glossy bay hide of his leader and scanned the yard with a proprietorial eye.

There was not a scheming mama or disapproving, gimlet-eyed dowager in sight.

1 de Março de 1820

Newmarket, Suffolk

Liberdade sem restrições! Ele escapou.

Com um sorriso arrogante, Harold Henry Cynster-Demon para todos, até mesmo para sua mãe em seus momentos mais fracos, levou seu currículo para uma parada florescente no pátio atrás de seu estábulo do Newmarket. Atirando as rédeas do noivo, Gillies, que saltou da parte de trás do equipamento elegante para pegá-los, Demon desceu até as calçadas. De humor flutuante, ele correu uma mão amorosa sobre a pele brilhante da baía de seu líder e escaneou o pátio com um olho proprietário.

Não havia uma mamã calculista ou uma mulher que desaprovasse, com olhos brilhantes à vista.

My escape , Karen Koenig
Karen Koenig
My escape
  • 99
  • 1
Historical Romance, Jazz Kaur
Jazz Kaur
Historical Romance
  • 82
  • 1
Historical Romance , Kimberly Graves
Kimberly Graves
Historical Romance
  • 75
  • 1
Fantasy, b8401934591
b8401934591
Fantasy
  • 22
  • 1
Cynster, becca2436
becca2436
Cynster
  • 6
  • 1
fb2epub
Prevucite i otpustite datoteke (ne više od 5 odjednom)